До Сан Франциско и назад … (част 1)
Историческото ми (вече се превърна в такова) пътуване към IDF2006 трябваше да започне с пътуването ми от София за Франкфурт, като самолета трябваше да излети рано сутринта в събота (4-ти март). След което трябваше да се прекача във Франкфурт за презокеанския полет до Сан Франциско и ако всичко беше наред трябваше още на 4-ти март в 12:15 (по американско време) да пристигна в Сан Франциско… Казвам АКО, защото всъщност нищо не беше наред и не вървеше по предварителния план 😉
След ранното ми ставане в 4 часа сутринта и отиването до летището, към 5 без малко се оказа, че всъщност полета до Франкфурт е бил отложен заради лошо време на летището там. Добре, отивам към гишето на Луфтханза, за да ми пренасрочат билета за друг полет до Сан Франциско. За мое щастие има такъв полет по обяд, като за целта вече вместо само едно прекачване, ще се наложи да направя две, за да стигна до Сан Франциско – от София до Мюнхен, от Мюнхен до Чикаго и после от Чикаго до Сан Франциско. Ако всичко беше тръгнало както трябва този път с новия полет трябваше да пристигна около 22:37 вечерта, но отново изненада…
Предаването на багажа и проверката на ръчния багаж и моя милост за пренасяне на опасни предмети мина за отрицателно време, след което попълних митническа декларация за това, че нося с мен мобилен компютър и цифров фотоапарат, като по-ценни предмети. За да не мен накарат после да си плащам мито за това, че не съм си декларирал при изнасяне лаптопа и цифровия фотоапарат, та да излезе, че съм ги купил от САЩ. Остана само паспортната проверка, където естествено отново ме питаха колко време ще остана в Щатите и каква е целта на пътуването ми (това го правят навсякъде при паспортния контрол на летищата). Пропуснах да отбележа, че и в София и в Мюнхен ми искаха адреса в САЩ, на който ще бъда, тъй като това било някакво ново изискване (добре че предвидливо си бях разпечатал данните). Всичко на всичко ми трябваше около половин час от влизането на летището докато стигна до изхода, предвиден за моя полет, при което естествено ми оставаше около час да чакам докато ни превозят до самолета.
Оказа се, че самолета до Мюнхен закъсня с половин час, като вместо 12:45 излетя около 13:15… дотук това не беше фатално, тъй като за прекачването на самолета за Чикаго имах малко повече от час време, а пък и персонала на Софийското летище ни увери, че самолетът ще успее да навакса закъснението по време на полета, така че няма за какво да се притесняваме (макар те да изглеждаха леко разтревожени).
От София излетяхме на хубаво слънчево време и температура около 8-9 градуса, оказа се обаче, че наближавайки Германия времето навън не е такова каквото го оставихме при излитането. Доста облачно с гъста мъгла и сняг, като естествено, вместо да наваксаме закъснението то се увеличи с още половин час. Това естествено доведе до доста притеснение у пътниците, особено предвид факта, че освен мен и за повечето други пътници това беше свързващ полет с презокеански полет до САЩ. Стюардесите се опитаха да внесат някаква доза спокойствие, но на всеки втори въпрос отговорът беше, ами не знаем, не сме сигурни, не можем да гарантираме, нищо не зависи от нас. Все пак се опитаха да ни успокоят, че наземния персонал ще направи всичко възможно да не изпуснем следващия си полет… За малко да забавя, кафето в самолета не беше особено добро 😛
Когато кацнахме в Мюнхен си беше сериозна зима, валеше силен сняг, като там където не беше почистено беше натрупал около 30-40 сантиметра снежна покривка. С рейсчето ни превозиха до Терминал 2, от където всъщност трябваше да се прехвърлим към следващия полет. Оказа се обаче, че единствено една група от пътници за Вашингтон не бяха закъснели все още за своя полет, всички, които бяхме за Чикаго бяхме закъснели… вече беше станало 3 часа, което по разписание беше часът на излитане на самолета за Чикаго. И все пак добрата новина беше, че не всички самолети имат закъснение 😛
Упътиха ни към Service Center-а на Луфтханза, за да ни пренасрочат нови полети… (Терминал 2 на Мюнхенското летище е доста голям) оказа се, че първия обслужващ център не работеше, та още малко разходка до следващия. Там междувременно вече се беше насъбрала опашка основно от хората пътуващи за Чикаго, които бяха пропуснали самолета си – може би имаше към 30 човека общо. За мое щастие на следващия ден следобед имаше полет директно от Мюнхен до Сан Франциско, който ме устройваше перфектно. И естествено, тъй като не очаквах да оставам по дълго от най-много два часа в Германия не си бях активирал роуминг-а за там, а само са САЩ. Добре, че на обслужващият център на Луфтханза имаше телефони, предвидени за целта, защото трябваше да предупредя, че отново ще пристигна по късно, провеждайки няколко телефонни разговора (в последствие, като погледнах цените на международните разговори в хотела сметнах, че иначе ще трябва да платя около 40-50 евро). Междувременно за вечерта от Луфтханза бяха осигурили престой на пътниците в няколко хотела близо до летището, аз бях насочен към ArabellaSheraton.
Трябваше да мина през паспортен контрол за пореден път, преди да мога да се насоча към мястото за вземана на багаж (аз реших да ми го прехвърлят директно за следващия полет, тъй като всичко необходимо за един ден имах в ръчния багаж) и след това съответно към изхода на летището. Добре че не е необходима виза за българските граждани, за престой в Германия, защото иначе сигурно ще трябваше да си прекарам нощта до следващия полет на терминала. Тук се сещам и за филма “Терминал”… 😉
Отвън на изхода на терминала, освен многото таксита (преобладаваха съвсем новички мерцедеси и тук там някоя друга Mazda мини ванове) имаше спирка за микробусчета, които да превозват пътниците до определените им хотели. Естествено всеки хотел си имаше собствено бусче, като разписанията бяха от на всеки 10 минути до 30 минути за различните хотели. Оказа се обаче, че не всички бяха особено точни… няколко американци чакаха около 40 минути (при 10-15 по разписание за конкретния хотел) и звъняха 2 пъти в хотела, докато най-накрая им пристигне транспорта. Когато пристигна тяхното бусче (някакъв швейцарски хотел) ми направи впечатление рекламния слоган на хотела отпечатан отстрани, който гласеше нещо като: “За да усетите швейцарското гостоприемство”, те май от съвсем рано го усетиха 😉
За това пък бусчето на ArabellaSheraton си спазваше съвсем точно разписанието, но пък беше само с 8 места, така че се наложи да изчакам второто, докато дойде моя ред. А същевременно спирките са почти изцяло на открито, а както стана дума в Мюнхен си беше зима… минус няколко градуса температура и сняг сипещ се на парцали. Добре, че все пак си бях взел по-топли дрехи… макар според прогнозата в Сан Франциско да се очакваше пролетно време.
Оказа се, че хотелът е доста близо до летището, на десетина минути път от него. Когато приключих с настаняването в хотела, беше станало време за вечеря, така че се насочих към ресторанта. Отново нямах забележки към храната и обслужването на персонала в ресторанта. След като приключих с яденето се прибрах в стаята си, легнах си и веднага заспах, а беше едва около 20 часа местно време (21 българско). Обикновено не си лягам толкова рано, но пък вече бях доста изморен, макар самия полет да не беше кой знае колко дълъг.
Самият хотел беше доста приятен като обстановка и обслужване, макар да ми направи впечатление факта, че две от лампите в стаята ми бяха изгорели и никой не ги беше сменил. Сутринта закуската също беше на ниво, а кафето (по традиция в хотелите е по-скоро вода с кафеникав цвят) в конкретния случай не беше никак лошо (макар да има какво още да се желае, поне за моите лични предпочитания).
Сутринта след закуска забелязах, че хотела предлага и високоскоростен Интернет достъп, като за целта просто трябва да си свърже човек предвидения кабел в компютъра. Цената обаче от 4,90 евро за половин час + факта, че след час и малко трябваше да освобождавам статията, за да ме върнат обратно до летището ме разколеба да изпробвам услугата. А и никъде не беше уточнено какво точно се има в предвид под “High Speed Internet Connection”, имаше само инструкции как да бъде пусната услугата. Доколкото разбрах на презокеанския полет на Луфтханза би трябвало да има възможност за ползване на безжичен Интернет достъп, така че може би ще го пробвам него. А пък ако имат и контакти в самолета… че батерията на лаптопа издържа максимум до към 4 часа при максимален режим на Power Savings (процесора а 600 MHz с намалено напрежение на максимум, яркостта на екрана сведена до минимум…).
Този път съм с място до прозореца на самолета и се надявам на хубаво време (поне след като напуснем германия), за да мога да направя поне няколко добри снимки, на които да се вижда нещо различно от бял цвят 😉
Поглеждайки през прозореца на хотелската стая малко преди да тръгна към летището с изненада забелязах, че снега е спрял да вали… надявам се да не се окаже, че ще отложат и този полет до Сан Франциско заради лошо време. Това вече съвсем ще развали плановете да пристигна малко по-рано, за да мога да свикна с часовата разлика в САЩ. Ако се наложи да пътувам в понеделник чак, тогава дори ще съм закъснял за първия ден на IDF предвиден само за журналистите, което вече няма да е никак добре.
Всъщност моите проблеми с пътуването може да не са единствени, тъй като за IDF пътуват общо двадесетина журналиста от Централна и Източна Европа. Според данните на компанията за транспорт, която трябваше да ни превози от летището до хотелите всички журналисти (включително и аз) по план е трябвало да пътуват със свързващ полет от Франкфурт. Както още в началото стана дума моя полет до там беше отложен, така че нищо чудо да има още забавили се заради промяна на полетите, които да пристигнат днес.
Когато пристигнах на летището времето вече беше започнало да се поизяснява, мъглата беше започнала да се разсейва и видимостта беше нараснала значително, дори слънцето правеше неуспешни (засега) опити да изгрее. Полета до Сан Франциско не беше отложен (за моя радост), но на информационните табла имаше 3-4 отложени полета.
Влизайки в самото летище пропуснах регистрацията на багаж, тъй като бях избрал той да бъде прехвърлен автоматично за новия ми полет, а не да го нося с мен до хотела. Продължих към първата инспекция, където човек трябва да се освободи от всички метални предмети преди да мине през детектора за метали, а останалия багаж отива през рентген за проверка за “забранени” предмети. Отново, както и на Софийското летище, ако носиш лаптоп трябва да го извадиш от чантата, когато го пускаш през рентгеновия апарат. Всъщност, ако някой се опасява от проблеми с компютъра, трябва да го успокоя, че такива практически няма. Причината е във факта, че рентгеновия скенер на летищата е достатъчно слаб, за да не повреди по-фина електроника. Все пак съм мяркал разни информации за проблеми и неработещи лаптопи, след като са преминали през такъв скенер. Това обаче е възможно да се случи много рядко и по-скоро е в следствие на натрупана остатъчна радиация от многократно сканиране. Това което обикновено може да пострада в такъв случай е например информацията на BIOS чипа, което обаче е напълно достатъчно да доведе до неработоспособност на компютъра. Затова не зле след преминаване през скенера да проверявате за работоспособността на лаптопа си, просто го включвате и виждате дали зарежда. От друга страна внимавайте много с електрониката и металният детектор, тъй като той използва силно електромагнитно поле, което може да и навреди! Затова задължително не забравяйте USF флаш памет или някаква такава дреболия в джоба си…
Минавайки през първата проверка продължих на горното ниво, където има паспортен контрол и след това вече можех да се запътя почти към другият край на терминала, където се намираше изхода за моя полет. Оказа се че за американските полети има още една паспортна проверка и след това наново проверка с метален детектор и рентген за ръчния багаж. Този път трябваше дори да си събуя маратонките, за да ги пуснат и тях през рентгена (туко виж съм успял умело да скрия нещо, забранено в тях). Както и да е вече бях на изход номер 2 на втори терминал, където трябва да изчакам малко по-малко от един час докато дойде време за качването на самолета. Междувременно проверих за наличието на безжичен Интернет, имаше такъв осигурен от Vodafone (сигурно напоследък сте забелязали техните реклами и у нас). Интересното беше, че можеше да се заплати таксата с мобилен апарат ползващ техните услуги освен с кредитна карта. Искааааам безжичен Интернет и в самолета 😉 И тъй като не виждам контакти никъде в терминала засега спирам лаптопа, за да имам батерия и за в самолета, защото ме очаква дооооста дълъг презокеански полет. Междувременно ще взема да направя няколко снимки на летището от терминала…
Оказа се, че отново ще има леко забавяне н полета, излитането закъсня с около 40 минути, но важното е, че самолета все пак излетя 😉 Помощник пилота съобщи, че полета ще отнеме около 12 часа и 10 минути, като естествено заради часовата разлика ще изглежда, че съм пътувал едва 2 часа. Както и да е… самолета най-накрая излетя, като дори заснех кратко филмче от излитането, макар че не е препоръчително да използвате каквито и да е електронни устройства преди достигане на необходимата височина на самолета, когато се позволява това. Както и да е, Sony фотоапарата не успя да причини проблем с електрониката на самолета и да не успеем да излетим или да паднем като камък, всъщност излитането беше безпроблемно 😛
Дойде време да изпробвам високоскоростният Интернет достъп, осигуряван в самолета на Луфтханза – FlyNet. В брошурката за безжичния Интернет мернах изискване за 802.11b безжична мрежова карта, като всъщност се използва по-бързият 802.11g (54Mbps) стандарт, който е обратно съвместим с по-старите 11-мегабитови устройства. Връзвам се към Connexion1 безжичната мрежа в самолета, сигналът е на 100%, връзката се държи на 54 мегабита… всичко е чудесно, остава да видим и каква ще е скоростта на трансфер. Отварям браузъра (Firefox естествено) и пиша някакъв сайт, естествено това задейства Captive Portal-ът стоящ зад услугата и съм пренасочен към http://www.lufthansa-flynet.com/en/. Това е безплатният портал на Lufthansa, който може да бъде разглеждан, без да е необходимо да плащате за Интернет достъпа. Всъщност по скоростта на отваряне на сайта веднага мога да преценя, че “бързия” Интернет всъщност не е особено бърз 😉 Текста се отваря доста бързо, но картинките са проблем и тъй като още на главната страница има поне десетина такива (ето ти едно стотина килобайта) и около 50 KB HTML код (естествено GZIP компресията спасява нещата). Та за въпросните около 150 килобайта чаках малко повече от минута да се заредят… явно скоростта не е особено добра (но пък от друга страна тя зависи и от това колко хора ползват наличния канал). Оглеждайки се наоколо забелязвам още двама човека да си ползват лаптопите в самолета, а със сигурност те не са единствени, защото полезрението ми е ограничено до една малка част от пътниците. Все пак ще се пробвам, скоростта би трябвало да е напълно достатъчно да си проверя поне служебната поща, както и да разменя няколко съобщения по ICQ (не съм го пускал от цели два дни), а пък може и блога да си погледна след това и евентуално някой друг сайт (ако имам нерви да чакам). Плащането става с кредитна карта, като опциите са 4: 9,95$ за 1 час, 14,95$ за 2 часа, 17,95$ за 3 часа или 26,95$ за по време на целия полет (в моя случай 12 часа Интернет достъп). При положение, че до момента батерията ми не е издържала в работно състояние повече от 4 часа, то смисъла да плащам за целия полет се губи някъде. 1 час би трябвало да ми е повече от достатъчен за по-важните неща, а пък и за да определя доколко го бива безжичният Интернет по време на полета 😉
Добре де, Интернет достъпа на самолета не беше достатъчно бърз, поне на фона на скоростта, на която всички вече като че ли сме свикнали… напомня по-скоро на добрите стари времена отреди няколко години, когато все още единствения начин за Интернет достъп беше посредством модем. Въпреки това за час успях да си проверя служебната поща, да изпратя няколко мейла, да си погледна блога и да пусна кратко съобщение в него, да се чуя с няколко човека по ICQ. Накратко свърших чудесна работа директно от самолета, докато все още летим към Сан Франциско (макар да сме още доста далеч). И докато все още си ползвам лаптопа, макар и без Интернет достъп (върши чудесна работа за губене на време с глупости) подозирам че батерията скоро ще наближи нивото при което започва да предупреждава, че не и остава много заряд. Отваряйки покриващия капак на прозореца (споменах че си избрах място до прозореца нали?) навън вече слънцето беше почти залязло, все пак направих няколко снимки на оранжево-червения хоризонт.
Този път кафето в самолета (за разлика от предишния CityLine полет на Луфтханза) беше по-добро, сервираха го съвсем навреме след като хапнахме нещо като вечеря – добре ми се отрази 😉
Батерията се “обади” че наближава момента на изчерпване на заряда, така че явно ще трябва скоро да си намеря друго занимание за до края на полета, който между другото съвсем не наближава все още. Но аз съм упорит и ще изчакам момента на последното предупреждение на 3% заряд на батерията (и преминаване в standby режим). Така и така наскоро ми се наложи смяна на дънната платка на лаптопа, заради проблем с електрониката за зареждане на батерията, та ми се иска да видя колко добре се справя с отчитането в момента. С предишното дъно се беше стигнало до момент, в който ми отчиташе батерията като напълно изтощена и отказваше да я зарежда, след “ремонта” обаче всичко изглежда си е наред. Мислех, като за последно да изчета един брой на Asterix – Asterix in Britain, дано батерията изкара до края поне 🙂
Все пак батерията не издържа до края дори на Asterix in Britain. Оставаха ми още около 8 и половина часа, през които трябваше да си намеря друго занимание… На 6-ти аудиоканал имаше готина музика – двучасово предаване наречено ClubMix, по което пускаха актуални хаус парчета. Единствения проблем беше, че на всеки два часа го завъртаха отново и някак си след втория път вече леко ми поомръзна 😉 Междувременно завъртяха новия филм за Зоро, който вече бях гледал… възползвах се да дремна около 2 часа, след което гледах Elizabethtown – приятно и забавно филмче. Междувременно още много кафе, турбуленция и пак хапване, така до Сан Франциско. Там също се оказаха леко влошени атмосферните условия, силен дъжд и облачно време, като поради това отново закъсняхме с кацането. Чак към 8 часа пристигна самолета на летището, което е с около час закъснение спрямо предвиденото. Но тъй като попълнихме необходимите документи за паспортния контрол и митническата декларация още по време на полета, на летището не се наложи да чакаме много. Единствено на конвейра за получаване на багажа се помотах около 20-тина минути докато се появи и моя багаж. За разлика от Мюнхенското летище, тук придвижването ми се стори малко по-объркано…
Час по-късно вече бях в хотела – San Francisco Marriot. Направи ми впечатление, че още на рецепцията ти дават доста подробни обяснения и дори карта на близките до хотела интересни места, които си заслужава да бъдат посетени. Макар че няма да имам много време за разглеждане на забележителности, все пак мисля да отделя няколко часа да видя туй онуй, като остане свободно време 😉 Все пак програмата на IDF е доста сериозна…
Едно от първите неща, който направих беше да си свържа високоскоростния Интернет достъп към лаптопа (добре че си бях набавил захранващ кабел поне за него, защото американският стандарт на контактите е малко по-различен). За останалите устройства (GSM и фотоапарат) взех преходник от хотела (такива са осигурени безплатно за престоя и се дават при поискване, като в последствие трябва да се върнат или да се заплатят 25$). Та за Интернет достъпа, тук наистина вече беше високоскоростен за разлика от в самолета. Използва се някаква разновидност на кабелен модем като за един ден ползване се плаща 12.50$, а във фоайето на хотела би трябвало да има и безжичен Интернет, но още не съм имал възможността да го пробвам 😉
След като си разопаковах багажа реших че е време за хапване, вече минаваше 22 часа местно време (10 pm), излязохме да хапнем в някакво малко италианско ресторантче. Доколкото разбрах единствено в италианските ресторанти тук ти сервират хляб и то по малко странен начин, за предястие в комбинация със зехтин, оцет и пармезан – хляба се топи я някое от въпросните неща и се яде. След което ти донасят вече и това, което си поръчал 😉
После се прибрах в хотела, початих малко по ICQ (тук вече беше след полунощ), по това време в България беше сутрин, така че доста хора бяха налице онлайн. След това си легнах, тъй като след няколко часа вече започваше програмата на IDF.
Общо взето това е не много подробното описание на пътуването ми към Сан Франциско, надявам се след седмица, като тръгна обратно към България да е по-нормално положението поне с полетите… пък за другото ще видим, като му дойде времето 😛
